Червеният вълк е среден на размери хищник с дължина на тяло между 76 и 103 см, на опашката – 28 – 48 см и тегло между 14 и 21 кг.
Във външния му вид са съчетани белезите на вълк, лисица и чакал!
За това впечатление допринасят и дългата гъста козина, дългата пухкава опашка, сравнително тясната муцуна и големите уши. Общо взето окраската му е червено-рижа, но с безкрайно разнообразни оттенъци при различните екземпляри и в различните му ареали. Тази променливост на оцветяването в съчетание с доста широкото разпространение на червения вълк давала десетилетия наред възможност на учените да описват различни локални форми, които се считали за отделни видове вълци, а всъщност са само подвидове – според зоо класификацията те са 11.
Червеният вълк рязко се отличава от другите родове и видове на семейство Canidae с по-малкия си брой зъби (с по два по-малко на горната и долната челюст) и с големия брой млечни жлези при женските: 6-7 двойки.
Този рядък вид вълк, макар и не многоброен, се среща на територията на Русия в планините на Далечния изток, в Западен Саян, в Средна Азия. Основната част от ареала му е в горско-планинските области на Централна и Южна Азия и включва Индокитай, полуостров Малака, островите Суматра и Ява. Почти навсякъде червеният вълк живее предимно в планините като се изкачва до алпийската зона. В южната част на ареала си живее само в горите. Нерядко осъществява сезонни големи придвижвания като понякога се появява и в съвсем неподходящи за него райони – степи и дори пустини.
Червеният вълк е типичен хищник. Ловува предимно през деня като неуморно преследва плячката си. Храни се най-вече с диви копитни, но през лятото редовно яде и растителна храна.
Извън размножителния период живее на глутници, които наброяват десетки екземпляри. Очевидно в такива групи се обединяват по няколко семейства или животни от няколко поколения.
Биологията на размножаването на червения вълк не е достатъчно добре изучена. Но е сигурно, че тези вълци са строго моногамни, а мъжките активно участват в охраната и възпитанието на малките.
В зоопарковете периодът на размножаване обикновено е през януари и февруари, а малките се появяват през април след бременност от около 62-64 дена. В кучилото има между 5 и 9 малки.
Но в дивата природа явно нещата са по-различни. В Индия, например, малки се раждат през цялата година, но най-често това става през януари и февруари. Новородените вълчета са покрити с късичка тъмно кафява козинка. Зъбките им се показват на 14 ден. А на 6-месечна възраст достигат ръста и теглото на възрастните екземпляри.
Червените вълци живеят в процепите на скалите, в пещери и в ниши по склоновете на планините – те никога не рият дупки.
Този интересен хищник, приличащ едновременно на вълк, лисица и чакал, е включен като застрашен вид в световната Червена книга
и в Червената книга на Русия.
Етиопският вълк е единственият истински вълк, който се среща в Африка. Известен с много имена: абисински вълк, симиенска лисица, симиенски чакал, както и с имената, дадени му от местните племена амхари: ky kebero и оромо: jedala farda. Това е най-редкият и най-застрашеният представител на семейство Canidae.
Като външност и големина етиопският вълк е подобен на койота Canis latrans (статия за него можете да прочетете в същата секция на dogbg.net). Дължината на тялото му е между 84 и 100 см, на опашката – от 27 до 40 см, височината при холката – от 53 до 62 см. Теглото му е между 11 и 20 кг. Мъжките представители са значително по-едри от женските.
Етиопският вълк има издължени крайници и дълга, заострена муцуна. Козината му е рижа с леко жълтеникъв оттенък, с изсветляващ подкосъм. Шията, гръдният кош, коремът и вътрешната част на крайниците и ушите му е бяла, а рунтавата му опашка – черна. Козината на женските представители на този интересен и симпатичен роднина на кучетата е по-жълтеникава по време на размножителния период, а малките имат кафеникаво-сива козинка. Тясната муцуна ипо на рядко разположените малки зъби са в резултат на адаптацията към лова на малките гризачи – основна плячка на етиопския вълк.
Най-застрашеният представител на семейство Canidae има изключително малък ареал на разпространение – само в планините на Етиопия на надморска височина между 3000 и 4 337 метра. Цялата популация на този вид роднини на кучетата е от около 500 вълка.
В момента са известни само 7 местообитания на етиопския вълк, от които най-голямото е в Националния парк в планината Бале. Две по-малки местообитания са разположени в планината Семиен - виждате част от тях на снимката тук. С тази планина е свързано и латинското име на етиопския вълк Canis simensis, описан за първи път през 1835 г. от биолога Рюпел.
Етиопският вълк обитава райони с африканска алпийска растителност
с треви и храсти под 25 см и обширни полета, покрити с изтравниче, винаги на височина над 3000 метра. По тези места той ловува любимите се за похапване гризачи.
Етиопските вълци образуват малки глутници от 3 до 13 вълка, обитаващи строго определена територия. Любопитното е, че те никога не ловуват заедно, а само по отделно. Типичните за тази надморска височина плъхове са основното им меню, залавят ги чрез дебнене на открито или чрез изравяне
от дупките им.
Етиопските вълци старателно маркират територията си на разсъмване и по здрач. Всички членове на глутницата нощуват заедно обикновено на открито, спят свити на кълбо. По наблюденията на учените, съществуват много силни емоционални връзки вътре в глутницата, чийто представители винаги се поздравяват развълнувано и сърдечно - както бихме казали, ако бяха хора. Мъжките етиопски вълци рядко напускат глутницата, в която са се родили, за разлика от женските, които търсят нови връзки по време на размножителния период и се отправят към съседни глутници, за да се избегне близкородственото кръстосване.
Доминиращата в глутницата женска ражда веднъж годишно между октомври и декември от 2 до 6 малки. Те изкарват първите три седмици от живота си в строго охранявана бърлога. В опазването на малките от земни и летящи хищници обикновено се включват и другите членове на глутницата, които помагат и за осигуряването на храна за малките, а има и доста известни случаи, в които другите женски дори помагат и в кърменето им.
ЗАПЛАХИТЕ
Днес етиопският вълк има само шепа представители, постепенното завземане на земите от хората и превръщането им в селскостопански площи е най-голямата заплаха за най-редкия представител на семейство Canidae. Този процес разкъсва връзките и прекъсва контактите между различните глутници, а това води до постепенното невъзвратимо изчезване на този вид вълк. Болестите като бяс и гана, пренасяно от домашните кучета, също са изключително голяма опасност на етиопския вълк, който няма изграден имунитет към тези болести. Още една заплаха е кръстосването на етиопския вълк с местни кучета, което пък води до постепенното му асимилиране и може да ускори изчезването му.
В ЗАЩИТА
на етиопския вълк
Необходими са решителни мерки за защитата на етиопския вълк и гарантирането на неговото съществуване в далечно бъдеще. Програмата за защитата му Ethiopian Wolf Conservation Programme (EWCP) е съвместен дългосрочен проект между Изследователската секция за дива природа на Университета в Оксфорд, Великобритания, фондацията Born Free и Ethiopian Wildlife Conservation Organisation под егидата на International Union for Conservation of Nature - IUCN (Международния съюз за запазване на дивата природа) – една от най-мощните и най-добре финансираните природозащитни организации в света http://cms.iucn.org.
В Програмата за съхраняването на етиопския вълк британски учени работят в близък контакт с местното население и с управата на Националния парк в планината Бале. Територията на проекта постепенно се разширява и вече обхваща и северната част на Етиопия. И вече могат да се видят първите добри резултати – не е ли чудесно?
Хиеновидното куче е най-близкия роднина на червения вълк, макар на външен вид те изобщо да не си приличат. Този хищник е с големината на истински вълк. Дължината на тялото му е между 76 и 102 см, на опашката – 31-41 см, височината в холката около 60 см, а теглото му – от 16 до 23 кг.
На външен вид хиеновидното куче е високо, стройно животно с мършаво, по-скоро слабо тяло, дълги, силни крайници и доста дълга опашка. Сравнително голямата му глава има мощни челюсти, въоръжени с остри зъби. Големите овални уши му придават сходство с хиена. Необичайна е и ярката петниста окраска на грубата му къса козина. Няма друг представител на семейство Canidae, който да има такава козина: на общия тъмно сивкав фон буквално са разхвърляни жълти, черни и бели петна с неправилна форма. Този екстравагантен рисунък никога не е еднакъв! А понякога се срещат и изцяло черни хиеновидни кучета.
Тези роднини на домашните кучета са широко разпространени в Африка на юг от Сахара на най-разноообразна надморска височина – от брега на океана до най-високо разположените в планините гори.
Но все пак хиеновидното куче най-често се среща в саваната заради изобилието от копитни животни – основната плячка на този свиреп и неуморим хищник. Той ловува по всяко време на денонощието и то на глутници, които наброяват от 40 до 60 екземпляра. Преследва разнообразни антилопи – от най-дребните до най-едрите. Животно със средна големина глутницата настига за не повече от 15 минути, а по-едрите преследва настойчиво до пълното изтощение на плячката. При това хищниците се сменят в преследването за да може да си почиват и подбират подходящи посоки за да пресекат пътя на набелязаната плячка. Разбира се, най-напред жертви на хиеновидното куче стават болните, недъгави или стари животни защото то изпълнява общо взето същата роля като полярните вълци в тундрата на Аляска – прочиства популациите от негодни екземпляри.
Ненаситността на тези кучета често ги принуждава да се придвижват надалеч в търсене на месности, богати на дивеч. При недостиг на едри животни те се задоволяват с плъхове и други дребни гризачи, както и с птици.
Лесно е да се разбере кога глутницата тръгва на лов – това става заради силния и доста мелодичен вик „хо-хо!”, с който животните разговарят помежду си. Освен това те имат рязък сърдит лай, и, подобно на майнуните, особено (да го наречем) цвърчене.
Обикновено през март глутницата се разпада заради началото на размножителния период, който е само веднъж в година. Бременноста при хиеновидното куче трае от 63 до 80 дена. Малките се раждат в дупки, разположени в храсти около места за водопой като при това често близо една до друга за раждането се събират по няколко женски като образуват нещо като колония. В кучилото има между 6 и 8 малки, които са много игриви, както виждате на горната снимка. Майката много рано започва да ги храни със сдъвкано месо и сравнително скоро младите кучета се включват в глутницата за лов заедно с възрастните.
Хиеновидните кучета живеят 9-10 години. Основните им врагове са хиените и лъвовете. Не се боят от хората, но постепенно изчезват от населените местности, систематично изтребвани от ловците. Хиеновидното куче Lycaon pictus е включено в световната Червена книга на застрашените видове.
Гривестият вълк, наречен още гуара или агуарачай се среща само в Южна Америка – в Бразилия, Парагвай, Боливия, Уругвай и Северна Аржентина.
Както можете да видите на снимката, той има необикновен и много оригинален външен вид - прилича на обикновена лисица, но с извънредно дълги, стройни крайници.
Заради издължената си муцуна и дълъг врат тялото на гривестия вълк изглежда малко и някак късо. Непропорционалността му се подчертава от големите изправени уши и късичка опашка.
Този екстравагантен
роднина на домашните кучета е със среден ръст и тегло: дължината на тялото му е около 125 см, височината му в холката - 75 см, а опашката – само около 30. Теглото му е между 20 и 23 кг.
Окраската на козината на гривестия вълк също е малко странна – като цяло жълто-рижа, но по крайниците и долната част на тялото е значително по-тъмна, почти черна. А за контраст козината на опашката е много светла – почти бяла на върха. Името на гривестия вълк идва от необикновената, изправена като грива козина на горната част на врата му и на холката.
Той обитава пампасите и бреговете на блатата, обрасли с висока трева. А в тези условия дългите крайници са едно много важно предимство – те му помагат да съзира плячката си над високата трева.
Гривестият вълк се храни с дребни животни, птици и насекоми като не отказва и плодове и друга растителна храна, понякога напада домашни птици, а в много редки случаи глутници вълци нападат и стадата с овце.
Както при другите диви роднини на кучетата ни, и при гривестия вълк размножителният период е само веднъж в годината, а малките се раждат само през зимата. Те са само по 2-3 в кучило, с почти черна козинка и с бяло крайче на опашката.
Днес гривестият вълк е доста рядък хищник и е включен като застрашен вид в световната Червена книга.
Койотът или прерийният вълк (както още го наричат) е много характерен за откритите равнини, заемани от прерии и пустини в западната и централната част на Северна Америка чак до Аляска.
По големина той видимо отстъпва на обикновения вълк (Canis lupus).
Дължината на тялото му е едва 90 см, височината при раменете малко над 50 см, а теглото му рядко надвишава 13 кг.
Както и другите диви кучета, койотът има изправени уши и дълга пухкава опашка, която той, обаче, за разлика от вълка, по време на бяг държи пусната надолу. Козината му е гъста, дълга, сивката или рижо-сива на гърба и отстрани и съвсем светла на корема. Върхът на опашката му винаги е черен.
Външният вид и начинът на живот на койота има нещо близко до чакалите. В биоценозата на американските прерии той заема сходно място. В горите навлиза само случайно. Храни се със зайци, малки гризачи и мърша, също така ловува на птици, костенурки, насекоми, риба, понякога яде плодове. Изключително рядко напада домашни животни (кози, овце) или диви елени. Изобщо не се доближава и не се интересува от хора, а в националните паркове понякога до толкова свиква с тях, че взима храна от ръцете им.
Според събраните сведения семейните двойки при койотите се образуват и остават за цял живот. Размножителният период е само един път в годината – през януари и февруари. Бременността на женската трае 60-65 дена. Раждат се между 5 и 10 малки, но има и случаи техния брой да е до 19! Обикновено те се раждат в някаква пещера, процеп в скалите, в хралупата на паднало дърво или в дълбока дупка при това в самото леговище подът не се застила с нищо. В семейните дела участват и двамата родители. През първите дни след раждането женската изобщо не излиза от леговището, а за храната се грижи мъжкият. Той донася и оставя на входа на пешерата или дупката гризачи или полусдъвкана храна. Понякога така постъпва и майката. Малко по-късно и двамата родители започват да ловуват по цял ден за да изхранват малките. Те започват да излизат от леговището след като навършат 6 седмици. През есента вече стават самостоятелни, кучилото се разпада и младите койоти се впускат в търсене на собствен ловен участък. В този период много от тях загиват от глад или врагове.
Койотите живеят около 13 години. Понякога се кръстосват с домашни кучета. Сред фермерите – животновъди е широко разпространено мнението, че койотът е вреден хищник, но това съвсем не е вярно. Всъщност той унищожава много вредни гризачи.
Койотът се отличава с много развита висша нервна дейност. Той прекрасно се приспособява към променящата се околна среда и, независимо от преследването му, в последните години дори разширява ареала на разпространението си. Ловува както сам, така и в глутница като без усилия развива скорост до 64 км в час.
А вечер из прерията (там, където е домът на койотите) надалеч се разнася техният своеобразен силен вой, придаващ особен колорит на нощите в равнинните части на Северна Америка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар